Различни са легендите относно произхода на мартеницата, но най-популярни са две от тях.
Според едната още траките връзвали червено-бели преплетени конци през пролетта, ознаменувайки края на студа и пробуждането на природата за нов живот. Съчетанието между белия и червения конец символизирало безкрая на живота и безсмъртието на човешкия дух.
Втората легенда е препратка към времената на прабългарите. Според нея хан Кубрат завещал на своите петима сина да не се разделят и да бъдат винаги единни. След смъртта му обаче синовете забравят повелята и са победени от предводителя на хуните Хан Ашина, който заграбва владенията им и отвежда сестра им Хуба в плен. Братята тръгват да търсят нови земи, за да продължат съществуванието на България, а сестрата остава в очакване на добра вест от тях. Това се случва в първия ден на месец март, година 681, когато хан Аспарух стига до Дунав и решава, че на това райско място ще основе новата държава. Изпраща вест до сестра си като връзва златен конец за крачето на птица. Хуба разбира посланието и бяга, следвайки птицата, а на крачето ѝ връзва бял конец. Птицата я отвежда до новата земя, но точно в този момент вражеска стрела я пронизва, а кръвта ѝ обагря конеца. След като получава скъпата вест, че сестра му е при него, Аспарух започва да къса конци от бяло-червената нишка, връзва ги на ръцете на войниците си и повтаря: “Нишката, която ни свързва, да не се прекъсва никога“. А бяло-червения конец запазва, вярвайки, че ще му донесе здраве и щастие.
Оттогава до ден днешен в първия ден на март всички българи си разменят червено-бели конци – символ на единение и силата, с надежда и пожелания те да донесат здраве и щастие на всеки, окичен с тях.
